Община Мадан

Преданието говори, че малкото селце Мадан преди 200-300 години било голямо селище със силно развита примитивна промишленост. Край бреговете на реките имало около 150 "чарка" - работилници и ковачници, в които за двигателна сила била използвана водната енергия посредством витла. Предмет на тази промишленост били различни изделия, от ковашките клинци до мелници за кафе и оръжия. Тези произведения се продавали почти из цялата Турска империя, а оръжието купували българските въстаници. До освобождението от Турско робство селцето било пазарен център, където се разменяли стоки от различни краища на Беломорието и Родопите.

За по-далечното минало няма много данни, но се правят предположения, че Мадан е съществувал от старо време, а може би и в древността. 

Доказателство представляват и двата Римски моста, за които се говори, че пътят към Беломорието минавал през тях.

Това предположение би могло да се възприеме, като се има предвид удобното географско положение и особенно следите от старото рударство в самия град и в околността, които говорят за интензивна рударска дейност в миналото.

Съвсем тясни галерии от твърде старинен тип, където човек едва може да се провре пълзешком са открити в рудник "Сполука", в горната част на града. При това трябва да се вземат под внимание и намерените в рудник "Бориева" тасоски монети от Трети век пр.н.е..  За времето преди турското нашествие или поне преди помохамеданчването говорят и множество следи, останали от християнството в този край.

Точно в средата на града, от ъгъла, където се сливат Малка и Голяма река, изведнъж се издига бърдо, което и до сега се нарича от местното население Св.Сряда. В неговото подножие била старата джамия на селището, разрушена през 1960г. по градоустройствени причини. На изток от града пък е хълмът Костадин, за когото преданието разказва, че в миналото там е имало манастир. Авторът на няколко бележки в летописната книга на училището, първият учител от 1929г. - Александър Минчев, позовавайки се на преданието, и на следите от старо рударство пише, че преди 300 години селото било много голямо. Махалите около него били образувани от пръсналите се по къшлите маданци, търсещи спасение от нападението на Мехмед Синап. Според старите хора в Мадан върлувала чума на три пъти - в края на XIII и началото на XIX век. вероятно по същото време тук е станало и помохамеданчването. Всички тези бедствия принудили населението да напусне селището и да се пръсне в горите наоколо, образувайки по този начин новите махали.

Повече данни за миналото на Маданския край разкриват следите от старите изоставени рудници. Исторически източници сочат, че добивът на оловна руда датира от IV - V в.пр.н.е.. Още по време на Римското владичество, за работници - рудари са доведени египтяни. Експлоатацията на оловните находища продължава и по време на Втората българска държава (1186 - 1396г.).

В старите руднични галерии са открити рударски пренадлежности от средновековния рудодобив. 

През епохата на турския феодализъм, селището е не само рударско, но и търговско и занаятчийско средище на околните махали. Търговията е в ръцете на няколко занаятчии и търговци, които поддържат икономически връзки със Солун, Ксанти, Гюмюрджина и др. Населението отглежда много кози и овце. От получаваната  вълна  и  купуваната от Беломорието такава са тъкани килими, пътеки, одеяла, кеневирени чували и др., които са продавани в Драма, Кавала и дори в Солун. Масовото закупуване и продажба на вълна е било в ръцете на търговци, събирачи, откупвачите на вълна, докато самата обработка: пране, предене на хурки, тъкане на станове и боядисване  се е извършвала от местните жени.

Към 1850 година Мадан има 400 къщи, като 60 от тях са в пазарното селище, а останалите в околните мадански махали. Горите са изсичани и изгаряни, за да отворят места за селища и ниви. Нивите са на доста голяма надморска височина и са засявани с ръж, ечемик и царевица. И сега има ниви намиращи се на над 1500 метра надморска височина.  През турското робство подвижното овцевъдство е масово практикувано от населението на Мадан, като през зимата стадата слизали в низините край Беломорието, а лятото по пасищата в Родопие.                  

За многовековната българска традиция в родопските носии и за явна славянска приемственост свидетества и основния елемент на женския костюм  по това време - ризата.

Сложният състав на костюма няма излишъци. Всичко е подбрано с голямо чувство за мяра и хубост, съхранявайки цялостно състава, кройката и колорита на старата българска носия.